Пропускане към основното съдържание

Вълшебна гора


         

Acrylic paint on a canvas (45X60m.)
Combined technique.
Primed canvas, 100% cotton, 280 g/m2
Original authorship work.

 Сутринта беше зелена, паяжините чертаеха линии под мокрият мъх. Въздуха беше пропит с влага и сънливост. Един бръмбар се измъкна с бавни движения от сянката на нощните цветя. Топчета слънчева светлина се търкулнаха край бръмбара. Той се напи със златиста вода, а по крачката му полепнаха капчици.
    В тихото,  боровите иглички падаха с мек звън върху мънистата на росата. Въздишка се отрони в бледосин, облачен отенък и се отпечата на корубата на бръмбара. Той усети докосването и потрепери. Хладният въздух попиваше всеки звук с меките си небесни завивки.  Бръмбарът бавно вървеше между връхчетата на пробилите луковици.
    На дърветата кацна птица, с черното си като вселена око наблюдаваше мъха, следеше  тревожното потрепване на паяжините. С рязко движение тя клъвна бръмбара и кацна отново на бора. Въздуха се раздвижи, от отворените цветчета кокичетата се посипа ярко жълт прашец.
Птицата се огледа, една шишарка тупна и я подплаши, тя литна.
Топлината на лъчите достигна сенките. В мъха затоплените кадели влага, запредоха снопове тънка пара,  която се издигаше към боровете. Деня беше започнал.





Коментари

Популярни публикации от този блог

Така ги обичам тези пролетни утрини. Първо полето заблестява от белезникави капчици роса, изсветлява и изсветлява със всеки слънчев лъч. Над боровете плув-ват ефирни ризи от пара, размятат ръкави и търсят Зорницата да я облекат. Ала тя вече е срешила косите си и ги е вързала със слънчеви кордели...а боровете пошепват нетърпеливо и тихичко: Не тръгвай. Те последни попиват светлината. Ярките ми цветя на прозореца чакат утрото. Седя и го чакам с тях, пред празнично. Духаво върбово и зюмбюлено розово. Смесвам две лъжички кафе и канела, и замесвам тесто с лимонени корички и ром. Всичко пее, птички, облаци и сърца са взели лъжичка прашец и са опити и влюбени. Боже, ако си в росата и в цветовете на мушкато, в мириса на небе така лесно ми е да те прочета, и обичам. Да съм светулка и мушица полята със светлина, и да се загубя сред полето.


.......

Пусто е... сутрин.
Събуждам се окована
в тялото на жена,
удушено от вторника.
Стискам длани... мъгла.
Матката ми мрази неродените ми деца,
а ребрата са ковчег за сърцето ми.
Повръща ми се от разумност,
от възпитание ми се гади,
от примерно държание
са синините по ръцете ми.
Ще тръгна по улиците
и ще напсувам всеки срещнат.
Ще остана вън,
и няма да си дойда.
Скелета ми копнее за плът
малко преди да изгасят осветлението,
някой друг ще счупи
всяка кост в мен
и няма да има вторници
и няма да има утрини.
Търся болница в която да
даря остатъка си.

Сладолед

Сладоледеното момиче, беше със скъсана рокля, краката му бяха изподрани, устните напукани посинели и бели. То знаеше защо е дошло, но не знаеше защо е останало.
Да забравиш беше като да издишаш, нямаше нужда от усилие.
    Преди време миналото го беше застигнало и то срещна Красивият принц.  Той беше възпълничкък, вероятно от ядене на сладоледени момичета, но винаги носеше сладки подаръци.
Първото докосване беше омекващо и плахо, като пипало на медуза.
Но момичето беше свикнало с мляскащото усещане на хорските езици, то беше професионално. Подаръците бяха приятни, това имаше значение и си заслужаваше да се помни.
Той и донесе ягодови плодове и нощта се оцвети в стопени захарни пръчки топящи се по стъпала, не беше взискателен. Идваше редовно със зърнисти ягоди, полети с топъл сироп.
    Всеки обича ягоди, лесно е се влюбиш в ягода. Да се поливаш сироп по слънчевият си сплит.
Обеща и розова рокля, Красивите принцове държат на обещанията си, но първо нека се помолят заедно. Първо задъл…