Ден...


Две момичета хранят гълъбите с надежда.
Една жена рисува площада за да мине времето.
Едно момче, чака да завали и подръпва синята си обица.
Две баби бутат колелетата си, ала фарчетата им не светят.
Една монета на паважа се мисли за слънце, дете я намери и си купи бонбон.
Махалото на часовника брои миговете, в които не мисля за него, а в другите мигове времето спира.
Продавача даде торба картофи и се усмихна, а жената си тръгна развеселена.
Капчица сладолед се стапя в розова локвичка.
Часовника стои... махалото брои.
Червените крачета на гълъбите подкачат весело от паве на паве.
Една жена се усмихна, може би е обичана.
Лилавите петунии от прозорците засвириха блус на всички влюбени облаци.
Тя си тръгна... Той не я чака. Роклята и полетя подета от вятъра - къс басма.
Прашеца ме кара да кихам, а листата на ясените ме питат защо съм тук.
Между вдишването и издишването чувам душата ми да ромони над тревите...
...и да разцъфва.


Изписана...


Не исках да подсмърчам днес...
Душата ми не спазва дисциплина.
Скръбта е буква, не стремеж.
Със туш ще нарисуваш - вик,
но аз ще го издраскам с ножа,
върху листа ми - изпоцапан под
ще капят ланските копнежи.
Останалото е метеж, подпалваш
бесиш и камбана бие.
Скръбта в нощите ни води ад,
а в дните чупи стъклария
оная дето неизмита си седи
от вчерашната ни добра вечеря,
и неизгладена по закачалките виси
в синя риза, в рокля от дантела.
Не ти ли догорча кажи
осакатях от думи, ослепях от рими.
Каква била съм по преди...
Сега наричаш ме: Незаменима.
Хартията ми мокра не гори,
тя не е кожа да се татуира.
Разплакваш ме, добре - боли
от скръб, ала не се  умира.

Разлистена




Ела си пак, назаем ласко взета
с въздишките на цъфнали лалета.
Поела дъх и отмаляла в утринното злато,
роса в листата, в детелинен лъх разлята,
където дреме в ръцете ми присвито
гнезденце малко с птиченца повити.

Ела си пак, заруменяла ласко тиха
по стръкчетата люшнали се на тревите.
Като милувка вятърна си във върбите,
ела сплети ми възелчета в косите.
Но си мълчи, навън заспала съм отвита
но ти завий ме, ласко дъждовита.

Ела си пак, в цветенце пламнала иглика
тупти до мен в шептежа на пчелите.
А аз в съня на ясените ще те чакам скрита
и ако някога решиш да ме събудиш
да искаш да ме кажеш, да ме бъдеш..
Аз ласко моя, няма да те питам,
кого си скътала, изпяла и отлитала...

А само ще те дишам... ще пониквам.


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...