Има една черна макара на края на света

                 

                                                                                        На Ана Филипова 

И разсече земята, небето с гръм
и чух да плаче дете, неродено

и човек видях във очите му, в дън.

И рекох да бъде и беше - простено. 

 

И пяната свиреше в клоните бели

на пеещ снежен баобаб. Оттатъка 

с еднорога донесъл вятъра, видя ли

колело на живота на обратно тръгна.


В някакъв първичен бульон 

сперматозоида него същи откри, 

и стана живота и ето ти ден 

когато незнайно защо и ти се роди.


Яйце от пера на вечната птица дете

венчана за пепел на огън загаснал.

Феникс който ту се ражда, ту мре

в тъга си роден, но беше израснал. 


Бягаш там дето остър, крепък въздух се рей,

където ще можеш да бъдеш мъжа и жената...

Там дето натежалите облаци на земята белеят, 

и размахва ветрило от сребро и коприна мечтата.


А звездите в сънени люлки догонват луната

и кристалчета чисти във очите ти капят

и разцъфнат оковите дето те свързват с земята,

а ръцете ми в тихото страстите твои заклапят.


Нека вятъра скита с морско дихание, 

нека впрегне хиляди птичи нозе в пелерина, 

и ме търси мен и моя призрак видение,

за да види как бие в душата ми влюбена дрипа. 


И тогава запява пустинята нежна 

и сълзи откъсва от пясъчен гръб, 

и море изниква, море от надежда

там където в зноя умира денят.


Там където тя и той са близо до мене 

и аз чувствам дъха им на моята плът.

И луната изгрява в копринено време 

за да вплита лъчите си в плитки от скръб.



 някъде там ... 26.03 1996 София учебна работилница в някой си завод
на последната спирка на трамвай номер 9 

Разлях кафето

via:








































Рисунките си до една ти посветих
компаси, падащи комети посред лято
с онзи въглен жилав ги творих
в душите ни-пещи, кален до златно.

Ала  компасите откачат от безсъние,

а в скиците ми случва се зачатие
не искам изповед, отказвам и причастие
щом по между ни тегне притежание.

От днес реших да бъда щрих финален

неясна сянка мярнала се сред листата.
За тебе есента ми мит е, нереален
при мене чука силно на вратата...

А да те чакам, толкова се уморих

налага се да тръгна със ятата.
Така, че ти оставям вместо стих,
списък с покупки...чаша недопита.

Сори, разлях кафето, докато ти писах,

тя цапаницата е също вид изкуство.
Вземи парцала и попий белята
аз бързам. Птиците отлитат.



Предсказание за буря

     

   Винаги преди да завали се случва... Небето притваря сиви длани и докосва въздуха с въздишка, в която открива земята и тревите... а сенките от деня утихнат, копнеещи да бъдат заличени.  Земята призовава небето, а то отклика в докосването на боровете, така високо и така едва достижимо допиране. Невъзмутими боровете шептят с гласа на древни безименни и безбожни жреци, така като в непокорната си младост. Искам да остана и да чакам прилива на привличане и отчаяние между небето и земята, а нозете ми да стъпят върху мъха под боровете. А после се откъсна и пропадна в незнайното, като тях...

Една и втора капка, надежда - за земята, безразличие - за небето, за мен просто - дъжд. Няма смисъл и няма идея в раждането им от сивото небе, то просто е способно, ала земята е цялата очакване и трепет.
 - Как пропътувах за да се разбия в стените ти?  Сама ли дойдох? Колко дълго ги строи под старата камбанария тези чертози от синеещи камъни?  Високи са, толкова са високи почти колкото живота на един бор. Аз мога да бъда, само оня миг в мига, преди да те допра, после ще се пръсна на светлина. Въздишка от съдбата на една, единствена капка, капка от жажда.
   Светлината не прониква под стъблата на боровете, нито докосва сините ти стени.. от забрава те не знаят какво е самота, отчаяние, познават само духа на синия мъх. Толкова е лесно да отвориш ръце и да бъдеш свободен... небето не те приковава, нито за земята те държи в лоното си, нито аз мога да бъда тук завинаги.
   Един ден просто ще отпътувам, дали надолу и нагоре, посоките са за дъжда... едва ли ще се дочакам да чуя името си. Когато е буря, то е само парченце съдрана басма плющящо на произвола, докато ти се чудиш дали да го повикаш...  Аз оставам сама под небето. Непоникнала и натежала от дъжд. Копнея да бъда семенце от глухарче във ветровит ден, разлюляна и пренесена вероятност да цъфтя, да живея и да съм плитчица юлско слънце сред дантелено небе. Откъсната бледо розова перла от огърлицата на загасващия ден... книга оставена сред тревите... заспала премала в надиплените поли на нощта.
Ако сам си изгубил ключа за портата, как да прескоча сапфирните ти зидове, сега когато се здрачава? Аз не се страхувам от мрака, той е търкулнало се мастилено петънце ненаписан стих от несръчното перо. Но ако ти, сам си заключил портите, да оставам няма смисъл. Сега вали и боровете застрашително се накланят със стон, а водата препълва ниското и се плиска в нозете ми с търпеливо мълчание.  Зовяща ме, чакаща ме...
Кажи ми виждал ли си босо момиче и повален бор? Аз видях веднъж и ми стига за един живот и за един сънуван. Случва се когато спре да вали... и когато небето не е тяхното... Един бор може да бъде изтръгнат само веднъж, а момичето нея я няма...

... само косите и се развяват от дъното на езерото.




                          снимката е от Свят в роса...
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...