Пропускане към основното съдържание

Утрото е дете



                                         На Верето и Дарина

Лъчисто утро. Цвъркота на кос.
Косите в дланите не се побират.
Разресвам слънце, връзвам абанос,
и тюркоази във очите ми се взират.
Събуждам две деца, а свят намирам
между целувките им сънен мед
с понпончета от смях жонглирам.
И мажа сутрешни закуски. С чай
от лайка, бъз и бабина душица.
А на прозореца почуква, кой?
Немирен кос, крадящ трошици.
Зората ластиче назаем иска
небето просва синя ризка.
А те по джапанки играят вън
и в шепички събират песни,
а тебеширените им врабчета
политат вътре в сърцето ми.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Така ги обичам тези пролетни утрини. Първо полето заблестява от белезникави капчици роса, изсветлява и изсветлява със всеки слънчев лъч. Над боровете плув-ват ефирни ризи от пара, размятат ръкави и търсят Зорницата да я облекат. Ала тя вече е срешила косите си и ги е вързала със слънчеви кордели...а боровете пошепват нетърпеливо и тихичко: Не тръгвай. Те последни попиват светлината. Ярките ми цветя на прозореца чакат утрото. Седя и го чакам с тях, пред празнично. Духаво върбово и зюмбюлено розово. Смесвам две лъжички кафе и канела, и замесвам тесто с лимонени корички и ром. Всичко пее, птички, облаци и сърца са взели лъжичка прашец и са опити и влюбени. Боже, ако си в росата и в цветовете на мушкато, в мириса на небе така лесно ми е да те прочета, и обичам. Да съм светулка и мушица полята със светлина, и да се загубя сред полето.


.......

Пусто е... сутрин.
Събуждам се окована
в тялото на жена,
удушено от вторника.
Стискам длани... мъгла.
Матката ми мрази неродените ми деца,
а ребрата са ковчег за сърцето ми.
Повръща ми се от разумност,
от възпитание ми се гади,
от примерно държание
са синините по ръцете ми.
Ще тръгна по улиците
и ще напсувам всеки срещнат.
Ще остана вън,
и няма да си дойда.
Скелета ми копнее за плът
малко преди да изгасят осветлението,
някой друг ще счупи
всяка кост в мен
и няма да има вторници
и няма да има утрини.
Търся болница в която да
даря остатъка си.

Сладолед

Сладоледеното момиче, беше със скъсана рокля, краката му бяха изподрани, устните напукани посинели и бели. То знаеше защо е дошло, но не знаеше защо е останало.
Да забравиш беше като да издишаш, нямаше нужда от усилие.
    Преди време миналото го беше застигнало и то срещна Красивият принц.  Той беше възпълничкък, вероятно от ядене на сладоледени момичета, но винаги носеше сладки подаръци.
Първото докосване беше омекващо и плахо, като пипало на медуза.
Но момичето беше свикнало с мляскащото усещане на хорските езици, то беше професионално. Подаръците бяха приятни, това имаше значение и си заслужаваше да се помни.
Той и донесе ягодови плодове и нощта се оцвети в стопени захарни пръчки топящи се по стъпала, не беше взискателен. Идваше редовно със зърнисти ягоди, полети с топъл сироп.
    Всеки обича ягоди, лесно е се влюбиш в ягода. Да се поливаш сироп по слънчевият си сплит.
Обеща и розова рокля, Красивите принцове държат на обещанията си, но първо нека се помолят заедно. Първо задъл…