Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от Февруари, 2014

Има една черна макара на края на света

          На Ана Филипова 
И разсече земята, небето с гръм
и чух да плаче дете, неродено
и човек видях във очите му, в дън.И рекох да бъде и беше - простено. И пяната свиреше в клоните белина пеещ снежен баобаб. Оттатъка с еднорога донесъл вятъра, видя ликолело на живота на обратно тръгна.
В някакъв първичен бульон сперматозоида него същи откри, и стана живота и ето ти ден когато незнайно защо и ти се роди.
Яйце от пера на вечната птица детевенчана за пепел на огън загаснал.Феникс който ту се ражда, ту мрев тъга си роден, но беше израснал. 
Бягаш там дето остър, крепък въздух се рей,където ще можеш да бъдеш мъжа и жената...Там дето натежалите облаци на земята белеят, и размахва ветрило от сребро и коприна мечтата.
А звездите в сънени люлки догонват лунатаи кристалчета чисти във очите ти капяти разцъфнат оковите дето те свързват с земята,а ръцете ми в тихото страстите твои заклапят.
Нека вятъра скита с морско дихание, нека впрегне хиляди птичи нозе в пелерина, и ме търси мен и моя призрак вид…

Разлях кафето

Рисунките си до една ти посветих
компаси, падащи комети посред лято
с онзи въглен жилав ги творих
в душите ни-пещи, кален до златно.

Ала  компасите откачат от безсъние,
а в скиците ми случва се зачатие
не искам изповед, отказвам и причастие
щом по между ни тегне притежание.

От днес реших да бъда щрих финален
неясна сянка мярнала се сред листата.
За тебе есента ми мит е, нереален
при мене чука силно на вратата...

А да те чакам, толкова се уморих
налага се да тръгна със ятата.
Така, че ти оставям вместо стих,
списък с покупки...чаша недопита.

Сори, разлях кафето, докато ти писах,
тя цапаницата е също вид изкуство.
Вземи парцала и попий белята
аз бързам. Птиците отлитат.



Предсказание за буря

 via: 
   Винаги преди да завали се случва... Небето притваря сиви длани и докосва въздуха с въздишка, в която открива земята и тревите... а сенките от деня утихнат, копнеещи да бъдат заличени.  Земята призовава небето, а то отклика в докосването на боровете, така високо и така едва достижимо допиране. Невъзмутими боровете шептят с гласа на древни безименни и безбожни жреци, така като в непокорната си младост. Искам да остана и да чакам прилива на привличане и отчаяние между небето и земята, а нозете ми да стъпят върху мъха под боровете. А после се откъсна и пропадна в незнайното, като тях...
Една и втора капка, надежда - за земята, безразличие - за небето, за мен просто - дъжд. Няма смисъл и няма идея в раждането им от сивото небе, то просто е способно, ала земята е цялата очакване и трепет.
 - Как пропътувах за да се разбия в стените ти?  Сама ли дойдох? Колко дълго ги строи под старата камбанария тези чертози от синеещи камъни?  Високи са, толкова са високи почти колкото живота на еди…