Дали не ми отива



 via: 

Закачваш снощните ми дрехи в антрето
валяло е, но следващата буря чака на небето.
Аз мога само с мастило да изписвам тихото
това което каля мокрите ми дрехи със стихове,
и капки черен туш с ръкавите си да наливам
не претендирам, че съм твоя, но не си отивам.

Нечестна съм и премълчавам лесно истини
и плаках другаде и смях се, но не беше евтино.
Дъжда се дава, а пък слънцето е безвъзмездно.
За всяка крачка си платих тъй както беше редно.
Сега съм само тъжна и имам свое, лично право
да не живея, да не топля, да не бъда здрава.

Докато бурята връхлита недей смълчан я чака
тя иска покрива ти, иска да разбие брака ти.
Аз нямам никаква вина, че случва сега и в тебе,
при мен предсказаха го в прогнозата за времето
и бях готова да държа ръцете ти и бях решена,
да си мълча къде била съм призори и да остана.

Ти моите дрехи си обличал и спал си под мостовете
и мойто замълчано си потърсил и било е в джобовете.
Сега я закачи  душата ми, да се изкапе в коридора
а аз отивам да рисувам, цветя целуващи простора,
преди да се e съмнало, преди да можеш и да вземеш
последната ми строфа, поникнала в стих от малко семе.

Сред мокрото и с бурите като дете умеех танцувам
днес съм изкаляна, но без дъжда, не съществувам.
Цветята ми  и те така живеят си според сезоните
умеят да цъфтят, огънати и наводнени от мусоните.
В сълзи били са акварелите ми, били са без контури,
ела и виж, не са ли на хартията разцъфнали божури.

Ела и виж дали така не ми отива,
да съм обичана, да съм щастлива.




Развълнувано ....

В мига на непосилна жажда
ела и утоли я ти. 
Духът ми мрака го прояжда,
бушуват бледите очи.

Заливат ме една след друга
убиват ме безчет вълни.
И после в самотата луда
крещя: Ела ме прегърни. 


Ve chvíli nesnesitelné žízně

tak přijít a tý  jí uhasí.
Tmu, duškouše soudně
zuří mé oči když nespi. 

Najíždí  jedná,  druhá

zabij mě bezpočet vlny.
A pak v samotě bláznivé
volám:  pojď  mě obejmi.













via: 

Утрото е дете





                                          На Верето и Дарина

Лъчисто утро. Цвъркота на кос.
Косите в дланите не се побират.
Разресвам слънце, връзвам абанос,
и тюркоази във очите ми се взират.
Събуждам две деца, а свят намирам
между целувките им сънен мед
с понпончета от смях жонглирам.
И мажа сутрешни закуски. С чай
от лайка, бъз и бабина душица.
А на прозореца почуква, кой?
Немирен кос, крадящ трошици.
Зората ластиче назаем иска
небето просва синя ризка.
А те по джапанки играят вън
и в шепички събират песни,
а тебеширените им врабчета
политат вътре в сърцето ми.

Лица

































                                             via:



Отегчено ме гледаш:
- Коя си?  - ме питаш.
Вече няма и късче от мен
разпилях се, разлях се в полята
разцъфнах, въздъхнах - недопята.
Вече няма и късче от цвете,
спят в шепата семенца слепи,
а духа ми целува водата
напоила копнежа за лято.

Отегчено се взираш.
- Къде си?- ме питаш.
- Не ме ли намираш?
Толкоз пъти валяла съм в тебе,
че поникнах стократно,
изкласих със земното злато
а жътварския сърп на заника
от тежест избави ми дните.

Тая жътва аз скътах в зениците
натежели под Звездната плява.
И когато Луната в стомна изкъпана
се търкулна на  твоето рамо
се изплъзнах от всичките питанки
и потърсих безмълвна дъбрава
от която да бъда люляна,
под която да бъда обичана
та макар и изляна.

Отегчено ме искаш.
А какво във замяна,
ти е дала луната изплискала
своята слава, освен че
и с нощта се скъсява.
В нивята стърнище остана,
а от триците хляба чернее
толкоз много обвивки съм смяла
не остана трошица скорбяла
с която душата ти, да нахраня.

Отегчено е аз, да съм винаги аз.
Имам много различни лица
по едничко във всекичко зрънце
заспало в полите ми.
По едничко във всекичко цвете
закачено в косите ти.
Толкоз пъти била съм родена
и пак съм умирала.
А небето и така  ме познава
и заплача ли с мен  завалява,
само смутена те питам дали
тъй различна ме познаваш и ти.

Среща

via:

               


















- Връщам се, за да те открия моя. - каза той.

-Чаках те, за да си тръгнеш отново. - отвърна тя.

Сведоха поглед. Валеше. 












Без име


                                             via:
Днес ми е босо и плачливо,
а стъпките ми не личат...
Вълните в пясъка попиват,
а твоите тръгващи болят.
Мълча, тъй много вече писах 
бе казал не един поет,
мълчанието е писък-
когато си отвъд.


Dnes jsem bosonohá a ztracená
mé kroky nejsou vidět ... 
Vlny v písku se vstřebávají
a tvé kroky odcházejí a bolí. 
Mlčím. Tak mnoho už jsem psala,
né jeden básník tohle říkal: 
Ticho je zoufalý výkřik,
když jsi pryč.



Обяснение ... Vysvětlení




Не мога да зачена утринта
и изгреви да ти родя, любими.
Намирам се от другата страна
на зрънцето напълно невидимо.

Зениците ти дирят в ориста
но сигурен ли си, че съм значима?
Не нося зарад тебе вечността
и съм физически недопустима.

Наказах по между ни тъмнината,
звездите греят само за малцина.
Не искам да живея с вината,
че те обичам тъй неизлечимо.

Вселената се ражда без причина,
кове ни, среща ни и после взима.
Недей скърби когато си замина  
на мен ми стига, че познах те...
... че те има.


Nemohu ti početí  ráno
a východ slunce ti porodit, můj milý.
Já se ocitám zas na druhé straně
na zrnko malé, zcela neviditelné

Tvé zornice, mně hledají do osudu
ale jsi si jistý, že jsem důležitá?
Nenosím kvůli tobě nesmtelnosti,
jsem naprosto fyzicky nepřípustná.

Já trestám temnotu, co je mezi námi,
hvězdy svítí, ale pouze pro někoho.  
Nechci dal žít s pocitem viny,
že mám tě ráda tak nevyléčitelné.

Vesmír se rodí bez důvodu,
utváří nás, setkává ni a pak vzdaluje.
Nebuď nešťastný , když odjedu
tak málo stačí, že vím že jsi...

...a vím že tě miluju. 

* * *























Снега бе обещание, 

което не изпълних.
В дъха ти се стопих
любов моя. 

Sníh byl slib 
který jsem nesplnila. 
V tvém dehu jsem roztála
 láskо moje.


Роклите на Алиса


Покапаха от ръката ми капки, 

с цвят на млади, тъжни рози.
Царицата белите мразеше,
а краля, някъде дълбоко спеше.
Има места където тя не гледа. 
Има места където не крещи. 
Царицата не е и не беше
в света на моето сърце, 
там съм дете,
със синя рокля от дантелено небе...

....и зная да танцувам до зори. 

Сега изгубих всичките балове,
защото роклите ми умаляха. 
Била съм просто миг
препречил пътя ѝ,
когато тя изпусна чайника,
и чая плисна върху мен.
А дните ми поляти - заплющяха
от мокро пеперудено платно.
А тя - великолепната
ми даде заповед да расна... 

...а аз започнах да преда копринени кълбета.  

Дали ще да съм от дете 
така заклета: Да прокървя.
А краля винаги да спи- зает.
Пребродих да го търся,
ала света е пълен с карти
на валета. 
Този живот все някак ще го изтърпя,
а в края му, като гъсеница ковчег изтъка.
Та ако пак случайно се родя
не ще да чакам него за обета,
а в рокля жълта на райета... 

...ще кажа ДА на Джаберуока.

Три дни от живота на пияницата


Носеше си одеялото
и днешната бутилка - ром,
където легне му е дом. 
................................
Разсипа си табака.
От вчера не е пил ракия.
Днес има нова вересия.
.................................
Падна на пътя. 
Подмина го линейката,
но спаси човека с инфаркт. 
.................................
На счупеният крак,
ампутацията е утре.
Оставиха му жаждата. 
..............................
Изкъпаха го
дадоха му да яде.
,,Сестрите са шибани кучки"


Пианото


Сънувах го. А в ниските октави беше ден,
прахта от трепналите струни отразена 
бе светлина дошла от друго време 
когато негова ще съм била родена,
или пианото ще бъде моя глас.
А той ще трябва да потърси мене
тъй както в тоя свят го диря аз.

Zdálo se mi o tobě. A v nižších oktávách byl den, 
prach co se chvěl z akordy, odražený
byl světlo pocházející z jiné doby. 
Když jen pro tebe  jsem se narodila 
nebo v hlasu klavíru jsem jedině žila. 
Ted tý budeš muset mě vyhledat 
tak jako v tomto světě tě hledala já. 

Майки




                                   на мама 


Скръствам ръце
в молитва.
Дъщеря ми ражда.

* * * 

Врабчетата 
се карат на оградата.
Тихо, детето ми спи.

* * * 

Бяла спретната къщурка
майка ми седи на прага.
Защо не съм врабче.


...

Ще мина с колелото си,
с букета от лалета,
по скътаните улици,
в притулните кюшета
и ще остана вечност само
прашинка между книгите събрана.
Намери ме.

Вързана

banishedfromcamelot:

Photo by Tia Danko































Photo by Tia Danko
photographer living in Slovakia


Ти си слънчева мигла на очите ми в невидимото,
залютяла в солено от копнеж да ти бъда любима.
В цвят на море, с пръски от вятър ти си толкоз безименен
че обръщам вселената тая и оная бездънно-светлинната,
за да търся посока в която прашинка от тебе ще имам.

Но какво ли за тебе съм аз? Само жена,

прикована към земното, дори без крила.
Дали Андромеда очакваща свойта съдба
се е питала същото, което се питам сега?
- Някъде там ли е или да приема смъртта?

Тука в тази реалност също съм вързана, няма изплъзване

колко време оставам ден или само единствено вдишване.
В нозете ми гъсто-сапфирена и остро-озъбена, иде тъмата
да ѝ върна дълга, да изсъска твоето име и целунала необята 
да ме прати там където те има, а не съм те просто измислила? 

Така че любими, избирам змията!




Има една черна макара на края на света

                 

                                                                                        На Ана Филипова 

И разсече земята, небето с гръм
и чух да плаче дете, неродено

и човек видях във очите му, в дън.

И рекох да бъде и беше - простено. 

 

И пяната свиреше в клоните бели

на пеещ снежен баобаб. Оттатъка 

с еднорога донесъл вятъра, видя ли

колело на живота на обратно тръгна.


В някакъв първичен бульон 

сперматозоида него същи откри, 

и стана живота и ето ти ден 

когато незнайно защо и ти се роди.


Яйце от пера на вечната птица дете

венчана за пепел на огън загаснал.

Феникс който ту се ражда, ту мре

в тъга си роден, но беше израснал. 


Бягаш там дето остър, крепък въздух се рей,

където ще можеш да бъдеш мъжа и жената...

Там дето натежалите облаци на земята белеят, 

и размахва ветрило от сребро и коприна мечтата.


А звездите в сънени люлки догонват луната

и кристалчета чисти във очите ти капят

и разцъфнат оковите дето те свързват с земята,

а ръцете ми в тихото страстите твои заклапят.


Нека вятъра скита с морско дихание, 

нека впрегне хиляди птичи нозе в пелерина, 

и ме търси мен и моя призрак видение,

за да види как бие в душата ми влюбена дрипа. 


И тогава запява пустинята нежна 

и сълзи откъсва от пясъчен гръб, 

и море изниква, море от надежда

там където в зноя умира денят.


Там където тя и той са близо до мене 

и аз чувствам дъха им на моята плът.

И луната изгрява в копринено време 

за да вплита лъчите си в плитки от скръб.



 някъде там ... 26.03 1996 София учебна работилница в някой си завод
на последната спирка на трамвай номер 9 

Разлях кафето

via:








































Рисунките си до една ти посветих
компаси, падащи комети посред лято
с онзи въглен жилав ги творих
в душите ни-пещи, кален до златно.

Ала  компасите откачат от безсъние,

а в скиците ми случва се зачатие
не искам изповед, отказвам и причастие
щом по между ни тегне притежание.

От днес реших да бъда щрих финален

неясна сянка мярнала се сред листата.
За тебе есента ми мит е, нереален
при мене чука силно на вратата...

А да те чакам, толкова се уморих

налага се да тръгна със ятата.
Така, че ти оставям вместо стих,
списък с покупки...чаша недопита.

Сори, разлях кафето, докато ти писах,

тя цапаницата е също вид изкуство.
Вземи парцала и попий белята
аз бързам. Птиците отлитат.



Предсказание за буря

     

   Винаги преди да завали се случва... Небето притваря сиви длани и докосва въздуха с въздишка, в която открива земята и тревите... а сенките от деня утихнат, копнеещи да бъдат заличени.  Земята призовава небето, а то отклика в докосването на боровете, така високо и така едва достижимо допиране. Невъзмутими боровете шептят с гласа на древни безименни и безбожни жреци, така като в непокорната си младост. Искам да остана и да чакам прилива на привличане и отчаяние между небето и земята, а нозете ми да стъпят върху мъха под боровете. А после се откъсна и пропадна в незнайното, като тях...

Една и втора капка, надежда - за земята, безразличие - за небето, за мен просто - дъжд. Няма смисъл и няма идея в раждането им от сивото небе, то просто е способно, ала земята е цялата очакване и трепет.
 - Как пропътувах за да се разбия в стените ти?  Сама ли дойдох? Колко дълго ги строи под старата камбанария тези чертози от синеещи камъни?  Високи са, толкова са високи почти колкото живота на един бор. Аз мога да бъда, само оня миг в мига, преди да те допра, после ще се пръсна на светлина. Въздишка от съдбата на една, единствена капка, капка от жажда.
   Светлината не прониква под стъблата на боровете, нито докосва сините ти стени.. от забрава те не знаят какво е самота, отчаяние, познават само духа на синия мъх. Толкова е лесно да отвориш ръце и да бъдеш свободен... небето не те приковава, нито за земята те държи в лоното си, нито аз мога да бъда тук завинаги.
   Един ден просто ще отпътувам, дали надолу и нагоре, посоките са за дъжда... едва ли ще се дочакам да чуя името си. Когато е буря, то е само парченце съдрана басма плющящо на произвола, докато ти се чудиш дали да го повикаш...  Аз оставам сама под небето. Непоникнала и натежала от дъжд. Копнея да бъда семенце от глухарче във ветровит ден, разлюляна и пренесена вероятност да цъфтя, да живея и да съм плитчица юлско слънце сред дантелено небе. Откъсната бледо розова перла от огърлицата на загасващия ден... книга оставена сред тревите... заспала премала в надиплените поли на нощта.
Ако сам си изгубил ключа за портата, как да прескоча сапфирните ти зидове, сега когато се здрачава? Аз не се страхувам от мрака, той е търкулнало се мастилено петънце ненаписан стих от несръчното перо. Но ако ти, сам си заключил портите, да оставам няма смисъл. Сега вали и боровете застрашително се накланят със стон, а водата препълва ниското и се плиска в нозете ми с търпеливо мълчание.  Зовяща ме, чакаща ме...
Кажи ми виждал ли си босо момиче и повален бор? Аз видях веднъж и ми стига за един живот и за един сънуван. Случва се когато спре да вали... и когато небето не е тяхното... Един бор може да бъде изтръгнат само веднъж, а момичето нея я няма...

... само косите и се развяват от дъното на езерото.




                          снимката е от Свят в роса...

Вуду


via; 




































Удавих всички чувства
те даже не крещяха, 
когато доброволно
ги водех към блатата.

Обесих всички чувства
те даже не плакаха
когато умълчана
ги връзвах за гърлата.

Защо не се терзая,
защо не ме боли? 
Кого убих не зная
не себе си, нали?

А тъмното се цъкли
с оголени венци.
Какво е да си цяла
но с чувства мъртъвци. 
..............................

Малкият принц си тръгна

Le petit prince illustration by zasmineT
via:

Но ако ти ме опитомиш, животът ми ще стане като пронизан от слънце.

























Лисицатa прегриза свойта лапа
и мълчаливо легна да изчака,
докато маковите капки заваляха
и с алено просмукаха се в мрака.

Лисицата не се сбогува със земята,
не искаше да гледа към житата.
Не беше тя  приятел на змията
сама реши да го намери в необята.

Лисицата изчака тихо да прегъне
последната си панделка зенита.
И после укротена го потърси
отвъд простора сред звездите.




artist  is Denis Chernov
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...