Каквото си поискам - Co se mi zachce



Drawing circles Kreise

                                                                                                           

 ...отдавна съм я изоставила да трепери навън сама, 
напоследък дори гледам - отишла си е.   Направила е място за истинската...
                                                                                                       secret_rose 


Въртя се в кръг нали,
на тебе вече май ти писва.
Тогава си тръгни.
На прага ти вода ще лисна
кастронче, две, така да ти върви
нататък ще ти бъде по-добре,
че аз съм цапната в устата,
фифла.

Какво ще правя, ще седя
и даже мога да се вкисна,
ако ми скимне ще рева
ако ли не, ще го измисля.
Виж в хола има три стени,
а аз с боите съм на ти.
Когато си отпратил любовта...
...остава ми да драскам колелца.

...и още да позная истинската...


                                                                                                 
…před časem jsem jí pustila ven ať se tam třeba klepe...  ale kupodivu koukám ona šla pryč,  udělala místo pro tu PRAVOU.....
                                                                                                              secret rose
                                         



 Jsem pořad dokola stejná,
a zřejmě té vytáčím dost 
že jo...
Tak klidně běž…
A nashle, přeji ti šťastnou cestu
ať se ti daří co nejlépe někam jinam,
 jak po vodě
vždyť  víš jsem upřímné sprostá
holka.

Co budu dělat? Jen tak si budu sedět
dokonce můžu z toho šílet
a kdy by se mi chtělo třeba budu brečet. 
Kdy by ne, neboj se já na něco přijdu.
Tak vidíš v obýváku mám tři bílé zdi
a já jsem s barvičkami dost dobrá.

Když jsem poslala do prdele lásku... 
...maluju na zdi kulaté obrázky…

…a také hledám PRAVOU.



Не оставам - Nezůstávám

Carl Schweninger (1854-1903) - The Morning Star and the Moon
Carl Schweninger (1854-1903) The Morning Star and the Moon


Кажи ми как да спра експрес
когато през земята ми минават
две релси, гара със адрес
където трябва да остана
поне за цял живот.

Кажи ми как да спра експрес
когато просто се задава,
а аз очаквам без протест
косите с вятъра да замотава
там в някой чужд живот.

Кажи ми как да спра сега,
експресът връхлетял срещу ми.
Съдбата не е никакъв претекст
а влаковете не обичат думи.
те гонят падащи звезди.

Душа тук време не остана да се чудиш
или се качваш, днес, сега
или е ясно...

...че го губиш.

Експрес се спира с две ръце
стоиш направо срещу светлината.
Душа, събрали си багажа?
От днес живееш на луната.
..............................................

След светлините сблъска е кратък, 
и стига само за въздишка отлетяла... 
тъй закопняла, разпиляна в тласък, 
душата нивга не остава цяла... 

....нито остава в него.



Nezůstávám


Řekni mi, jak zastavit Express
když na zemí mám 
koleje dvě a stanice s adresou
a musím tam zůstat 
tak minimálně celý život.

Řekni mi, jak zastavit Express
když už je rozjetý
bez protestu já si přejí 
aby mi s větrem vlasy smotal
tam v nějaký jiný život. 

Řekni mi, jak teď se zastavím,
když Express na mě vletěl.
Osud-omluva žádná není 
a vlaky slova nehledají 
oni chtěj hvězdy když padají.

Tak Duše zde čas už nemáš aby si stála
buď půjdeš dnes a půjdeš  teď 
nebo snad jasné víš  ...

... že jeho ztratíš .

Express s dvou rukách zastavíš 
když  přímo proti světlo stojíš.
Так Duše má, 
už máš hotová zavazadla svá ?
Protože na Měsíci žiješ ode dneška.

...........................................................

Poté, co se rozsvítí, je krátký sráz 
jak povzdech šel nahoru
jak touha, v třesku zlomená
duše nemůže už  býti celá...
...ani nadále byli spolu.






Миг - Оkamžik






Остави го да мълчи,
то е само капчица под небето.
Трептене от камбанен звън в утрото,
преди да се е вдигнала росата.
Проблясък в зениците му.
Спомен от мъгли и сребърни елфи, 
не поели пътя за връщане. 
Слънчев лъч избягал надолу, 
обичащ облаците в тревите.
Сенчица от незагаснал 
нощен лампион край реката.
Остави го да те има само миг.
Не го помни, не знай кое е.
Душите нямат врати.
Имат тебе. 


Оkamžik

Nech ho být zticha, on je jenom kapka z nebe. Rozechvění zvonů v náruči rána než se rosa rozptýlí. Je to záblesk v jeho zornici. Vzpomínkа z mlhy a stříbrných elfů nenechali cestu k návratu. Sluneční paprsek prchnul dolů milující mraky v trávě. Stínek z nezhaslé noční lucerny u řeky. Nech ho аť tě má jen chvíli . Zapomeň pak co on byl, kdo on byl. Duše nemají dveře. Duše mají tebe.





Самодива

  Ах мрак, душата ми тъмнее, къде са тези светли дни
  в които тя започна да линее и се превърна в сълзи.
 Ах, мрак ти май си толкоз близък на моята душа,
 тя има част от тебе, а ти си част от тя.
                                                   На Любчо 95г. 

                                                                                                                                                                                                                                                                                                
via:
  Като дойдоха студовете януарските, момчетата от село се хвърляха за кръста в реката. Водата беше ледена, а всичките дечурлига викаха се цяло гърло. Носовете им капеха и не си усещаха краката. Студа беше голям, ала брат ми и тази година извади кръста. След тия дни ваканцията се изнизваше и нас ни чакаше училище. Вечер баба месеше мекици от бяло брашно, а аз ги пържех и  посипвах с пудра. Баба седеше и плетеше, сляпа беше, но пак плетеше. А ние гледахме как мижи кюмбето, греехме си краката и решавахме задачи. А като свършехме, я разпитвахме.
  - Бабо що плетеш като не виждаш?
  - Не ми требва да гледам, пръстите ми нали видат.
  - Бабо, а къде беше онова място дето като падне мъглата и на земята слизат ангели? - почваше брат ми.
 - Не ангели, Ангеле. А, ония дето са у отвъдното. На туй място старците носят жито и го  разсипват връз полето, после се мъгла спуща, а кога се дигне и житото го нема. 
 - Вземали са го гладните?
 - Тъй ще да е... Гладни, винаги има - отговаряше баба.
 - Бабо ти като идеш оттатък, ще се сетиш да се върнеш и да ни кажеш какво е?
 - Като ида таман малко ще мирна от вазе. 
 - Обещай... хайде де.
 - Обещавам. 

Писмо от лисицата - Dopis z lišky


                    



                                   Přijdeš mi dát sbohem a já ti dám dárek - tajemství.“
                                                                              

                                                         Malý princ  Antoina de Saint-Exupéry

    

Taková jsem jako kdyby si mě pošeptal
nejasná, hluchá nota, duše v půltónu,
pokud by ses dlouho vracel a mně hrál,
ze zlomenou ladičku povzdech zůstanu.

Taková jsem, léto téměř poloviční
šaty nenosím, přikrývku večer mám z byliny.
Když  cesta má přechází podél celé zemi
rozplétám noci zvonící , vážu s vlasy sny.

А ty jsi mladý, tak jasná hvězda z nesčetných
ne pamatuj kolik nádechů, jen můj jsi byl,
jak kvítek chýr vonný padlý, do zamlklé pole,
jak rosa vzala ranní dech v letní vedrech.

Taková jsem a stávám se s tebou tak nereálná
tak lehkomyslná že z touhy zlomila jsem duše dvě.
Ale ty pojď a dej mi den v naději krátká
než léto skonči, než půjdeš kam tě cesta zve.      

Protože stále v pouštní studni věřím
a hledám  rýmy a  čerpám s ním vodu.
A v noci hejno divokých kachen zpřádám
abych dosáhla tvou padající hvězdu.

A když dorazím k ni jedině bych si přála
tisíc slunečních západu abych s tebou poznala,
můj malý, zlatý princi.




                              ,,Сетне ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна. ,,
                                                                                                   Из Малкия принц



Такава съм каквато ме прошепваш
неизяснена, глуха нота, полутон.
И дълго да се връщаш и да свириш
ще съм въздишката на счупен камертон.

Такава съм почти преполовено лято
не нося дрехи, вечер се завивам с треви.
Когато пътя ми пресича напречно земята
разплитам нощи, връзвам сънища с коси.

А ти си толкоз млад, ясна звезда си oт безброя           
не помня колко вдишвания бил си само мой,
като изгубено звънче от ширналата се шибоя,         
като роса поела дъх в утрото на летен зной.

Такава съм и знам, че с тебе нереална ставам,
тъй лекомислена с копнежа счупих две души.
Ела и дай ми само кратък ден да се надявам,
преди да свърши лятото и ти да си вървиш.

Защото все така наивно вярвам в кладенци
и търся  рими за да черпам с тях вода
и в нощите си литвам с ято диви патици
за да настигна твойта падаща звезда.



А стигна ли я само ще си пожелая
хиляда залеза с тебе да позная,
мой малък, златен принце...





Свят в роса

  Понякога само снимам... и мълча, гласа е вибрация, мислите са вибрация, капките са тук само миг, не мога да си позволя да ги изгубя.
 Поезията е мълчание, а само душата свири на арфа. Слушаш ли?


 







Капки

Бях сама... и беше утрин.
Те не слязоха, а аз не бързах.
Бяха огледало, а света илюзия.
Замълчи и дишай.
В единение.

Те са аз.






Избор ... Volba

(via enchantedparisian)

Jak dlouho kvetou máky řekni mi,  
šarlatový povzdech, chvíle před svítáním.
Jen jedna noc na poli z hvězdy padající
a pak stydlivá barva plující v duhovkách tvých. 

Kolikrát přes máky jsi prošel
kolik kapek tě políbilo, když déšť pršel.
 bouře li modrá v ruce jsem držela
že každý květ máku jinému jsem dala.

Kolikrát já sama sobě budu lhát
kroky jdou a zpátky nemají návrat.
Léto hasne spi pod mraky zlatymí, skryté
v poli vlaje vítr ale žádné máky, jenom žito.


Колко са нетрайни маковете ми кажи,
алена въздишка миг преди да зазори...
Еднократна нощ, в поле от падащи звезди
и засрамен цвят потънал в ирисите ти.

Колко пъти в маковете си вървял
колко капки те целуват с дъжда валял.
Аз ли синя буря в длани съм държала
та цвета на всеки мак на другиго съм дала.

Колко пъти ще излъжа мен самата
стъпките вървят, a пътя е оттатък.
Лятото изгасва, спи под облак златен скрито
над полето вее вятър не маковете, а жито.


                (via brancoprata)



Oще макове... více vlčí máky : 

Да изгоря ми стига - Vyhořet mi stáčí




                                       via:  weheartit.com 



Beznadějné je tě očekávat
moje lásko, čas neexistující.
Sluneční odlesky ve vlasech básníka,
hvězdy na řasách mého spícího prince.

Ale tě očekávám můj milý hvězdami posypaný.
Každý den a chvíle každá jsem utkala s vzrušením.
Kam musím toulat aby jsi mě poznal?
Kam musím klepat aby jsi mě miloval?

Odpusť mi, že poběžím pod vesmíru
s mávajícíma rukama a popelovou lyru.
Že budu volat, milovat, nic nebudu skrývat
co ve mně s úsvitem vystoupá budu zpívat.

A pak rozbitá na částečky zlaté 
doženu tebe, přinesu ti nebe.
Protože já jsem nekonečná lásko moje,
a pouze jednou chci být jenom tvoje.




Безнадеждно е да те очаквам,
обич моя, време неизживяно.
Слънчево зайче в косите на поетесата.
Звезди в миглите на моя спящ принц.

Ала го правя обич моя, със звезди посипана.
Всеки ден, и всеки миг в трепет съм усукала.
Къде ли да пребродя, за да ме познаеш?
Къде да ли почукам, за да ме пожелаеш?

Простено ли ми е, да мина през зефира,
с развети рамене и пепелява лира.
Да те обичам, да мълвя и да излея
това което в мен изгрява да изпея.

И разпиляна на прашинки злато
да те догоня, да ти донеса небето.
Защото обич моя аз съм необятна,
макар за миг вземи ме еднократно. 


Сънувах - Zdálo se mně


From:

 Že by se mi o tobě zdálo léto moje          Сънувах ли те слънце мое,
        nokturno něžné,  sálající  slza?               ноктюрно нежно, пареща сълза?
 Bezedný impuls na příboje                      Бездънен порив на прибоя,
 duše, mé duše.                                              душа на моята душа.

Že by se o tobě zdálo ráno mladé             Сънувах ли те утро младо,
ty měsíc můj s plachou tváři?                  луна със засрамени страни?
Jak vánek touha a dech chladní              Копнеж зефирен и прохлада,
ospalé oči vztahuje.                                   очите сънени покри.

Že by se mi o tobě zdálo, já nevím           Сънувах те, ала не зная
že by jsem někdy s tebou byla                  кога със тебе съм била.
do nekonečna šla jsem, ale sním            Дали те дирех из безкрая,
 že v mlze jsem tě políbila.                         или те любех във мъгла.



Защото искам - Protože chci...

via

Трябва да те изгоня любов
трябва да те изскубна като цвете непотребно
като плевел боязлива.
Без слънце подарено,
без копнежи любов ще остане от тебе
само сянка, само прах.

Трябва да те обичам любов
трябва да те изплача, да те изживея,
като докосване на студена утрин
което заболява връз страните
което зачервява устните и вписва мълчание
с едно движение на молива.

Трябва да те позная любов
когато звездите падат от небето,
а в августовските полета зрее житото.
Аз ще ида по хълма нагоре
и ще почакам на слънцето залеза
и след това ще ти се отдам.

Защото искам...





Musím tě vyhnat lásko 
musím tě vyškubat jako květinu nepotřebnou
jako plevel bojácný.
Bez slunce darovaného,
bez touhy lásko z tebe zbude stín,
pouze prach.

Musím tě lásko milovat
musím tě lásko vyplakat a pak přežít 
jako dotek z chladného rána
který zabolí na tváře,
který zčervená rty a zanáší do tichosti
beznadějný tah tužky.

Musím tě poznat lásko 
když hvězdy padají z oblohy
a v srpnových polích zrajе obilí.
Já půjdu pak do kopce nahoru
a počkám na západ slunce
a pak se ti vzdám.

Protože chci... 








Само сега - Jenom teď

                      

Не ме питай колко път съм изминала,
за да стигна до тук,
където бледо морава сенчица вплита
в косите ти сноп цветчета от дивия лук.

Не ме питай колко дълго съм чакала
за да мога така да стоя
цял живот в миг съм издишала,
когато в тревите ми нощния вятър заспа.

Не ме питай  защо те обичам
нямам как да ти обясня.
Бях върба, а сега съм с цветчета покрита
будя птиците и сутрин се къпя в роса.

Не те искам завинаги
сме тук и само сега.
Не сгреших ли, че с изгрева тръгнах нататък
има стъпки които не личат в утринта.


Garden daydream
via





















Neptej se mě jak daleko jsem putovala
aby jsem dorazila sem.
Kde světlé fialový stínek vplétá
ve tvých vlasů svazek lučních květin.

Neptej se mě jak dlouho jsem čekala

aby jsem mohla tady stát.
Celý život jsem v okamžiku vydechla
když můj noční vítr usnul na stráních.

Neptej se mě proč tě mám ráda

nevím jak to vysvětlit.
Byla jsem vrba, a teď jsem cela rozkvetlá
probouzím ptáčci ráno a koupu se rose.

Nechci tě navždy, 

jsme tady a právě teď.   
Zda jsem nechybovala že šla jsem s východem,
jsou kroky, které nenajdeš až slunce vystoupá nahoru. 

Сезонът на дъждовете


                                                                  

                                         На Мишо    

За тебе мисля си и ми е леко
и нещо в мене се разлива,
това е онзи влажен полутон.
Очаквам да заплиска любовта ми.
Докосват се потрепват листите,
боли ги, удрят мокро капките,
разшумват пъпките, обливат ги със благодат.
Проплакват мъчно бедните от скръб заченати,
зоват духа на дървесата и разтреперани шумят.
Мълчанието заплашва да прелее
от бурен тътен небеса да се тресат.
Какво пък буря е и нек беснее,
сърдити облаците ще сълзят.
Отчаяно се боря със прибоя,
ревът във мене сто вълни,
но като вечната секвоя,
ще надживея всичките беди.

Очаквам да заплиска любовта ми.
Сега е влажен, влажен полутон,
а кълновете никнат във пороя
от силата на мокрия сезон.
И мисля си за тебе и съм твоя...

27.02.2000 - София


Зимна раздяла

Blossoms under Snow.

via 





Преспите на дворчето чумерят се навъсени,
стълбите въздишат Снежно сме поръсени
Тръгнала си е нощес последната вихрушка,
пазят сънищата борови, свидна теменужка.

Под притихнала земна обич кротко дреме,

неродено тайнство спящо в ланско семе.
Капчиците разтопена снежност звънват,
в нeтъкана паяжина, слънчица осъмват. 

Утрин с лазурени простори разлюляни,

влюбени врабчета учат песни неизпяни. 
Шепота им буди срамежливите кокичета
връзват бели шапки като две момичета. 

Ябълката варди празно есенно гнезденце,

тихичко желае птички с босички краченца.
Равномерно чукат, и отмерват светлината 
не капчуци, струни  младост в дървесата.

Стъпки тръгващи в пътеката са сгушени

тихо минала през мокрото с ботушите.
Само махнала и после е отишла в бялото,
зимно скъсаното, взела си е одеялото.

2012 

Под дъжда

                                 


by VIN Tew, via Flickr
                                 
                                                               
Плете мъглата палена, плете тъга.
Пътека има за оттатък, пътека под дъжда.
Не питай за къде е тя,
защо съм скръб, защо съм без  душа.
Не питай ме какво ѝ сторих.
Аз тия порти преди век затворих.

Плете тъгата ми мъгли, въже плете.

Но ако ти на там погледнеш любопитен, млад.
Не ще намериш ни зид, ни бряг, ни слънчев град.
От другата страна е вечен мрак, вали със дни.
Боли и в мокрите слани сред ширнали треви,
вървя и падам, и творя мечти, деля от хляба
жена съм просто всякаква, но нивга слаба.

Помни, въже тъка. За затегна всяка мисъл в клуп.

Небето винаги e от гранитна плът, ала гори,
че изненадан се оглеждаш толкова личи.
Какво и да търсиш там, надежда не зови.
Чадър ти трябва от космическа програма.
Дано с него съумееш от мен да се опазиш.
Когато вържа на въжето всякоя звезда
и я обеся за измама, и за кражба на душа.

Там дето падат капки, от пламък не боли.

Отдавна потушени са подзведните пожари.
Една след друга небесните плеяди удуших.
Там лее просто дъжд, твърдта на буци се троши
на кални вади се оттича.  Нека си върви.
Там никого на сила не държа, сега тръгни и ти
не се обръщай, но за мен мълчи. Такава няма,
и не я познаваш, с нея не пристъпи храма.

Пътеките са само начертания от босите нозе на любовта.

И да си бил звезда и да си  бил блестял
навярно ангел да си паднал, цял си в кал.
Защото там вали с дни.
А аз седя и с две останали игли
плета наново от мъгла души
и ги продавам за сълзите ти.

Както дава син първороден



                             

Да ме пратиш на край, през света.
- Хайде тръгвай,
начертай го с ръка.
Издълбай си път ненаписан
и върви. Ако някой я иска,
без пари
му продай младостта си.

Сред чужбинци,
сред хляба им кисел.
Изкови си окови от думи.
И вържи си надеждата с тях.
И когато в тебе заспори
и с нокти и сълзи се бори.
Изрежи я дълбоко
и с хули жестоки,
я прати да дири посоки.

За да спреш и ти да сънуваш
друми слънчеви бели. Бълнуваш
небесата над родни пътеки
де останаха далече навеки.

Колко лесно ще срутиш тогава
зидарията, родна направа.
И набързо в праха ще приседнеш
две по две тухли да връзваш.

В нов зандан,
с две минарета
за да може от горе да видиш.
Опустяло е.
Не закърпи душата,
от хиляда парчета.
Опустяло е.
Не забрави земята
през хиляда морета.

И от горе добре се огледай.
Имат те. Могат,
държат се наблизко.
- Ти защо си дошъл?
- Тук не сядай.
Тъй те срещат, когато помолиш.
А когато не чуват, не викай
а спомни, че вече си никой.

Да избираш, да бягаш,
проклето
е във всичкото време труда ти.
В чуждата пръст
хвърлиш ли семе,
гние в мокрото,
вместо да кълне и свети.

А когато през моста обратно,
към огнището
тръгнеш наведен.
Първороден си
що се срамиш?
Що дохождаш
сине доведен?

И да чакаш,
да влезеш
в отворени двери.
И да срещнеш
баща си приведен.
Майка си
там да намериш.

- Заповядай,
да чуеш – нали си за кратко?
Имаш си всичко. Добре си, оттатък.
Място няма,
ожени се брат ти. 
Земята не стига за двама.

Своя път така си наченал.
Не е гроб, в тъмното зинал.
Той е тихичко махане сбогом,
на раздяла със близки и дом.

И то чуждата угар
когато пожънеш
и омесиш
най български хляб.
Отнеси на рода си
да пипне, с ръцете да види,
както дава се къшей на сляп.
Че сина им оттатък е покорно заможен,
но в сърцето остава последен бедняк. 



Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...