Пропускане към основното съдържание

Публикации

Скръбта е дреха. 
Сутрин отварям гардероба
и там виси само тя, сива, 
прозрачно-тиха, 
болезнено груба материя. 
Плаши ме. 
Нямам избор. Избирам я. 
И я нося цял ден. 
Всеки ден, докато изчезна аз, 
а остане тя.
Скорошни публикации

Пиано

В шепи е събран дъжда.
Клавишите са прекалено близо
докосна ли ги ще болят,
ще се разплачат между пръстите.

Дъждът е мълчалив минор,
не свири, а тече по нотите.
Преди да го отроня бе простор  сега е стон утихващ в локвите.

Така и не успях да надживея
на капките последното пътуване
изсвиреният тон е без завръщане
въздишка неизпълнена в целуване.
Не свиря вече, вече не валя
останаха ми толкова клавиши
но не умея ноти да чета.
В междуредията чувам вишни
с отлитащи листенца
и пианото ти...

Зима на село

Зимен лай, селце под баира.
в снега следи от шейна.
Вече не съм дете.

Мразовита утрин. Пъртина.
 В душата ми село и сняг.
Но аз не съм там.

Бели гугли, спи селцето,
тихото пада снега.
Толкова съм далече.

Tам където светлина не прониква

Неонов Рай

Зеленото е основният цвят, щъкат, увиват се и се надигат мехури, ритмично пиу-пиу е също в зелено. Издишваш се, не искаш да дишаш, но въздуха бива натикан в дробовете ти, крещиш го, нямаш глас. Устата ти е запушена, ръцете ти ги няма, има само две огромни рачешки щипки, по-големи са от тялото ти. Питаш се как ще чистиш леща с тях, как ще си бръкнеш в носа. Зелените мехури стават на панталони, на крачоли и ръкави.. те са край теб. Завиват те.
 - Шибайте се скапаняци, не ми трябва завивка, искам да си бръкна в носа.
Нещо пробива очите ти.
- НЯМА зенична реакция.
Въздуха продължава да се гневи в дробове ти, вкарват го, и го изкарват... Има вкус на гасена вар и пикоч.
Радиоточката пращи. Пиу-пиу-пиу...
- Моля ви, моля ви... някой драска морзовата азбука по стената с карфица.
Зеленото става на бяло, топи се, после вали сняг някакъв лепкав,  червен сняг... Плъзват буболечки, захапват те по краката. Защо боли като нямаш крака. Крещиш, пуснал си корени.
 - Перфорация и масивно кървене. По…

Зачaтие

Вали

Пак чувам шепот,
вън снега
с липите си говори
и пада в хладните ми нощи
на парцали.
И няма да я чакам пак отново
и не е тази младост в зелено
тя предвеликденски се провали
и аз умрях от пролет.
И никнат в мене мартенски треви
във тихият им шепот нощем ставам,
по-плаха от сърните
и не дишам,
а те между ребрата ми напират
и раснат по посока на небето.
Снега обаче ми спести тъгата
и я натрупа в преспи бели
но не в косите ми,
под уличните лампи
оредели.