Така ги обичам тези пролетни утрини. Първо полето заблестява от белезникави капчици роса, изсветлява и изсветлява със всеки слънчев лъч. Над боровете плув-ват ефирни ризи от пара, размятат ръкави и търсят Зорницата да я облекат. Ала тя вече е срешила косите си и ги е вързала със слънчеви кордели...а боровете пошепват нетърпеливо и тихичко: Не тръгвай. Те последни попиват светлината. Ярките ми цветя на прозореца чакат утрото. Седя и го чакам с тях, пред празнично. Духаво върбово и зюмбюлено розово. Смесвам две лъжички кафе и канела, и замесвам тесто с лимонени корички и ром. Всичко пее, птички, облаци и сърца са взели лъжичка прашец и са опити и влюбени. Боже, ако си в росата и в цветовете на мушкато, в мириса на небе така лесно ми е да те прочета, и обичам. Да съм светулка и мушица полята със светлина, и да се загубя сред полето.


.......



Пусто е... сутрин.
Събуждам се окована
в тялото на жена,
удушено от вторника.
Стискам длани... мъгла.
Матката ми мрази неродените ми деца,
а ребрата са ковчег за сърцето ми.
Повръща ми се от разумност,
от възпитание ми се гади,
от примерно държание
са синините по ръцете ми.
Ще тръгна по улиците
и ще напсувам всеки срещнат.
Ще остана вън,
и няма да си дойда.
Скелета ми копнее за плът
малко преди да изгасят осветлението,
някой друг ще счупи
всяка кост в мен
и няма да има вторници
и няма да има утрини.
Търся болница в която да
даря остатъка си.

..................

Мъглите прибират чувалите си с тъга,
под възглавниците на хората.
 Дишаш и разбираш, 
защо поетите се самоубиват на есен.

..................................
Любовник

Когато искам мога да те призова.
Отчаяно лекарство против празнота.
Екзорсиста е отишъл по дяволите.


Докато си тръгвам


ivaalex
Дали и есента целува пламенно листата. Дали рисува капки резида отвъд, където надвечера спи с мъглата. Вървя. Листата са - вървя сред тях- плачът под пейките, дъха на лятото. А виолончелото опъва струни, литва ятото което връща се на юг с недостига в перата си. Неуки нека да са кожените ми обувки. Душата къса e, от дефицит е гола, a сега е боса. Четеш ме... откъс съм от вчерашна пиеса. Mълча. - На есен сеят се житата, преди да са умрели пеперудите. - Не искам да съм стрък, а вятърът подбрал тревите. Не съм и жито, скрежта засрамена съм, на ябълките по страните. Не съм дантелено сърце от миналото лято оцеляло, което пак да презимува на прозореца ти избеляло. Събрах листа от ясените и под пейките с тях ще ида. Била съм есен, струна, кажи ми още, че съм луда. Но да целувам без бъда, без да си. Не искам. Чети пиеси и никни, пред теб ще се разплисквам. И като есента ще разцелувам в ръждиво керемидите, преди да си излюпя сняг от... какавидите.

Няма защо...

via:
       

По устните ми плува страх
между петната обич, са петна от грях
прочитам редовете бели
редици букви, запетая, точка.
Зелена беше моята рокля
а ти ми обеща да пишеш.

Но днеска пиеш и мълчиш
в петък тихото е скъпо,
а аз на кредит не живея.
На думи лесно обедняваш.
Наливам ти и ти прощавам,
а после плащам сметки в пъти.

Седя и любопитно сричам
във вестника от трети лист
от малка, некролозите обичам
и се заслушвам в оня плътен глас:
ЖИВОТА ТИ Е ШИБАНА ПРЕДСТАВА
А под асмите в сянка сина, философи
седят и хвърлят карти и ти взимат попа
(така по навик аз подмятам строфи)
преди да раздадат асата, дръзко пият,
филжданче, две с гроздова ракия.

Така и не ми каза, но разбрах...
след покера си тръгваш за у вас,
а мен ми писна да чета,
и без това зад вестника рева...
от редовете с думите - опечалени.
Гласа ми шепне: ГУБИШ ВРЕМЕ.
От положителни герои ми се повръща
не спиш с омъжени и не разваляш къщи.
По дяволите, ти си тръгвай аз оставам
ще си приказвам с НЕГО тук, до зазоряване.




Не го разбра...


ivaalex


Тя няма да ни види, обич моя
сред облачно разцъфнали липи
сандалите ще изхвърля зад завоя
а ти цветчетата на роклята ми преброи.

Той няма да ни види, обич моя
приседнала до тебе на брега
ще плиснат капчиците на прибоя
на лебедите в нежните крила.

Тя няма да те пита, ти мълчи
във струните на сините звезди
дали заспивала съм само твоя
и с теб ли съм се будила в зори.

Той няма да ме пита, но мълча...
Не съм била перцето на сако ти
и петолинието минорно в очите ти
не съм била и няма и да бъда...

Нима не го разбра...
Мечтах, но няма да се сбъдна.


Отговор

ivaalex


Си в дните, в утрините,
под листата, в  лъхнала се трева,
под слънчевите мостове,
в люлчиците от паяжина
в туптящите сърца на врабчетата.
В колелцата завихрен вятър,
прекатурен по оранжевите покриви,
в трепета на цветните прашинки,
в огледалцата от роса,
в игличките на боровете,
в звъна на лилавите камбанки,
в прашеца на люляците
в смеха на глухарчетата,
в тъгата на макове, в съня на житата,
ти си...
Целувка от хладен дъх,
извивката на бяло облаче,
светлосиня панделка небе,
стихче слязло по улука,
дъждовна локвичка,
камъче в обувката ми
си ти.

А аз?
Не ме измисляй,
съм ванилената капчица, от сладоледа ти.
Другият път си избери ягодов.






хронология

[ June 17, 2015 15:07] You: Ти си чаша...
[ June 17, 2015 15:08] You: ако реша, че в нея има отрова,  ще умра
[ June 17, 2015 15:08] You: ако реша, че в нея има вино, ще се напия
[ June 17, 2015 15:08] You: ако реша, че в нея има вода, ще утоля жаждата си
[ June 17, 2015 15:08] You: ако реша, че е празна ще те оставя
[ June 17, 2015 15:08] You: аз съм егоистична пияница
[ June 17, 2015 15:09] You: съм
[ June 17, 2015 15:09] You: а сега се мисли за важен ...


Лили Иванова - За тебе бях , Lili Ivanova - Jsem pro tebe byla Превод на чешки



Лили Иванова - За тебе бях


Помниш ли моите сънища?
В тях ти откриваше пътища.
А любовта в този океан,
с мойта нежна длан, можех да ти дам...

Припев:
За тебе бях
лунен лъч в уханен мрак,
блясъка на звезден прах,
шепот на един монах.
За тебе бях
смисъла на всеки ден,
днес съм вече дъх студен,
ти остана стар рефрен.

Помниш ли срещите парещи?
Нежни въздишки, отронващи.
А любовта, тя дойде сама
само миг поспря, после отлетя...

Припев:
Помниш ли моите сънища...





Lili Ivanova - Jsem pro tebe byla 



Vzpomínáš na mé sny
Nešel si tam své cesty
A laská je ten oceán
Co jsem ti dala s mou nežnou dlaň.

Ref: 
Jsem pro tebe byla - paprsek měsíční v vonným času,
jsem pro tebe byla - jiskry z hvězdného prachu.
Šeptaní tiché jednoho mnichu
Význam tvého dne jsem byla
Dnes v chladní dech jsem se proměnila, 
a starý refrén zůstal si ti. 

Vzpomínáš na setkáni vroucí,
jemní povzdechy naše padající.
Jak láska sama k nám přistála
zůstala mžik, a pak se nebem zdála. 




Превода ми е напълно аматьорски и така както аз бих го прочела с нежност и ласкавост в чешки език, така както бих го казала на любим човек, така както бих го преживяла. 

Ден...


Две момичета хранят гълъбите с надежда.
Една жена рисува площада за да мине времето.
Едно момче, чака да завали и подръпва синята си обица.
Две баби бутат колелетата си, ала фарчетата им не светят.
Една монета на паважа се мисли за слънце, дете я намери и си купи бонбон.
Махалото на часовника брои миговете, в които не мисля за него, а в другите мигове времето спира.
Продавача даде торба картофи и се усмихна, а жената си тръгна развеселена.
Капчица сладолед се стапя в розова локвичка.
Часовника стои... махалото брои.
Червените крачета на гълъбите подкачат весело от паве на паве.
Една жена се усмихна, може би е обичана.
Лилавите петунии от прозорците засвириха блус на всички влюбени облаци.
Тя си тръгна... Той не я чака. Роклята и полетя подета от вятъра - къс басма.
Прашеца ме кара да кихам, а листата на ясените ме питат защо съм тук.
Между вдишването и издишването чувам душата ми да ромони над тревите...
...и да разцъфва.


Изписана...


Не исках да подсмърчам днес...
Душата ми не спазва дисциплина.
Скръбта е буква, не стремеж.
Със туш ще нарисуваш - вик,
но аз ще го издраскам с ножа,
върху листа ми - изпоцапан под
ще капят ланските копнежи.
Останалото е метеж, подпалваш
бесиш и камбана бие.
Скръбта в нощите ни води ад,
а в дните чупи стъклария
оная дето неизмита си седи
от вчерашната ни добра вечеря,
и неизгладена по закачалките виси
в синя риза, в рокля от дантела.
Не ти ли догорча кажи
осакатях от думи, ослепях от рими.
Каква била съм по преди...
Сега наричаш ме: Незаменима.
Хартията ми мокра не гори,
тя не е кожа да се татуира.
Разплакваш ме, добре - боли
от скръб, ала не се  умира.

Разлистена




Ела си пак, назаем ласко взета
с въздишките на цъфнали лалета.
Поела дъх и отмаляла в утринното злато,
роса в листата, в детелинен лъх разлята,
където дреме в ръцете ми присвито
гнезденце малко с птиченца повити.

Ела си пак, заруменяла ласко тиха
по стръкчетата люшнали се на тревите.
Като милувка вятърна си във върбите,
ела сплети ми възелчета в косите.
Но си мълчи, навън заспала съм отвита
но ти завий ме, ласко дъждовита.

Ела си пак, в цветенце пламнала иглика
тупти до мен в шептежа на пчелите.
А аз в съня на ясените ще те чакам скрита
и ако някога решиш да ме събудиш
да искаш да ме кажеш, да ме бъдеш..
Аз ласко моя, няма да те питам,
кого си скътала, изпяла и отлитала...

А само ще те дишам... ще пониквам.


наново

via

По топлата ми мека кожа
разлистваш с устни принадлежност. 
Не съм ти никаква, само жена
от сто живота минали ти нося нежност 
но после някак си отивам,
а ти отново ме откривай
но в следващият по-красива. 

Дали не ми отива



 via: 

Закачваш снощните ми дрехи в антрето
валяло е, но следващата буря чака на небето.
Аз мога само с мастило да изписвам тихото
това което каля мокрите ми дрехи със стихове,
и капки черен туш с ръкавите си да наливам
не претендирам, че съм твоя, но не си отивам.

Нечестна съм и премълчавам лесно истини
и плаках другаде и смях се, но не беше евтино.
Дъжда се дава, а пък слънцето е безвъзмездно.
За всяка крачка си платих тъй както беше редно.
Сега съм само тъжна и имам свое, лично право
да не живея, да не топля, да не бъда здрава.

Докато бурята връхлита недей смълчан я чака
тя иска покрива ти, иска да разбие брака ти.
Аз нямам никаква вина, че случва сега и в тебе,
при мен предсказаха го в прогнозата за времето
и бях готова да държа ръцете ти и бях решена,
да си мълча къде била съм призори и да остана.

Ти моите дрехи си обличал и спал си под мостовете
и мойто замълчано си потърсил и било е в джобовете.
Сега я закачи  душата ми, да се изкапе в коридора
а аз отивам да рисувам, цветя целуващи простора,
преди да се e съмнало, преди да можеш и да вземеш
последната ми строфа, поникнала в стих от малко семе.

Сред мокрото и с бурите като дете умеех танцувам
днес съм изкаляна, но без дъжда, не съществувам.
Цветята ми  и те така живеят си според сезоните
умеят да цъфтят, огънати и наводнени от мусоните.
В сълзи били са акварелите ми, били са без контури,
ела и виж, не са ли на хартията разцъфнали божури.

Ела и виж дали така не ми отива,
да съм обичана, да съм щастлива.




Развълнувано ....

В мига на непосилна жажда
ела и утоли я ти. 
Духът ми мрака го прояжда,
бушуват бледите очи.

Заливат ме една след друга
убиват ме безчет вълни.
И после в самотата луда
крещя: Ела ме прегърни. 


Ve chvíli nesnesitelné žízně

tak přijít a tý  jí uhasí.
Tmu, duškouše soudně
zuří mé oči když nespi. 

Najíždí  jedná,  druhá

zabij mě bezpočet vlny.
A pak v samotě bláznivé
volám:  pojď  mě obejmi.













via: 

Утрото е дете





                                          На Верето и Дарина

Лъчисто утро. Цвъркота на кос.
Косите в дланите не се побират.
Разресвам слънце, връзвам абанос,
и тюркоази във очите ми се взират.
Събуждам две деца, а свят намирам
между целувките им сънен мед
с понпончета от смях жонглирам.
И мажа сутрешни закуски. С чай
от лайка, бъз и бабина душица.
А на прозореца почуква, кой?
Немирен кос, крадящ трошици.
Зората ластиче назаем иска
небето просва синя ризка.
А те по джапанки играят вън
и в шепички събират песни,
а тебеширените им врабчета
политат вътре в сърцето ми.

Лица

































                                             via:



Отегчено ме гледаш:
- Коя си?  - ме питаш.
Вече няма и късче от мен
разпилях се, разлях се в полята
разцъфнах, въздъхнах - недопята.
Вече няма и късче от цвете,
спят в шепата семенца слепи,
а духа ми целува водата
напоила копнежа за лято.

Отегчено се взираш.
- Къде си?- ме питаш.
- Не ме ли намираш?
Толкоз пъти валяла съм в тебе,
че поникнах стократно,
изкласих със земното злато
а жътварския сърп на заника
от тежест избави ми дните.

Тая жътва аз скътах в зениците
натежели под Звездната плява.
И когато Луната в стомна изкъпана
се търкулна на  твоето рамо
се изплъзнах от всичките питанки
и потърсих безмълвна дъбрава
от която да бъда люляна,
под която да бъда обичана
та макар и изляна.

Отегчено ме искаш.
А какво във замяна,
ти е дала луната изплискала
своята слава, освен че
и с нощта се скъсява.
В нивята стърнище остана,
а от триците хляба чернее
толкоз много обвивки съм смяла
не остана трошица скорбяла
с която душата ти, да нахраня.

Отегчено е аз, да съм винаги аз.
Имам много различни лица
по едничко във всекичко зрънце
заспало в полите ми.
По едничко във всекичко цвете
закачено в косите ти.
Толкоз пъти била съм родена
и пак съм умирала.
А небето и така  ме познава
и заплача ли с мен  завалява,
само смутена те питам дали
тъй различна ме познаваш и ти.

Среща

via:

               


















- Връщам се, за да те открия моя. - каза той.

-Чаках те, за да си тръгнеш отново. - отвърна тя.

Сведоха поглед. Валеше. 












Без име


                                             via:
Днес ми е босо и плачливо,
а стъпките ми не личат...
Вълните в пясъка попиват,
а твоите тръгващи болят.
Мълча, тъй много вече писах 
бе казал не един поет,
мълчанието е писък-
когато си отвъд.


Dnes jsem bosonohá a ztracená
mé kroky nejsou vidět ... 
Vlny v písku se vstřebávají
a tvé kroky odcházejí a bolí. 
Mlčím. Tak mnoho už jsem psala,
né jeden básník tohle říkal: 
Ticho je zoufalý výkřik,
když jsi pryč.



Обяснение ... Vysvětlení




Не мога да зачена утринта
и изгреви да ти родя, любими.
Намирам се от другата страна
на зрънцето напълно невидимо.

Зениците ти дирят в ориста
но сигурен ли си, че съм значима?
Не нося зарад тебе вечността
и съм физически недопустима.

Наказах по между ни тъмнината,
звездите греят само за малцина.
Не искам да живея с вината,
че те обичам тъй неизлечимо.

Вселената се ражда без причина,
кове ни, среща ни и после взима.
Недей скърби когато си замина  
на мен ми стига, че познах те...
... че те има.


Nemohu ti početí  ráno
a východ slunce ti porodit, můj milý.
Já se ocitám zas na druhé straně
na zrnko malé, zcela neviditelné

Tvé zornice, mně hledají do osudu
ale jsi si jistý, že jsem důležitá?
Nenosím kvůli tobě nesmtelnosti,
jsem naprosto fyzicky nepřípustná.

Já trestám temnotu, co je mezi námi,
hvězdy svítí, ale pouze pro někoho.  
Nechci dal žít s pocitem viny,
že mám tě ráda tak nevyléčitelné.

Vesmír se rodí bez důvodu,
utváří nás, setkává ni a pak vzdaluje.
Nebuď nešťastný , když odjedu
tak málo stačí, že vím že jsi...

...a vím že tě miluju. 
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...